НОВ ДЕН, НОВ ПРИЯТЕЛ

Кой е твоят приятел на деня? А кой е твоят приятел на годината? А коя е твоята снимка на деня? Всъщност най-важно е кой е инвеститорът на годината. Или коя е сградата на годината.
Всички тези състезания ме натъжават. Те ме карат да се чувствам много временен. А не съм.
А бе аз да не съм за един ден, или за една година? Кой е мъжът на годината… Мъж за една година. А после? Приятел за един ден или месец, най-много за една година. Ами после? Е, после друг. Съпруг на годината, ами после? После друг.
Всичко се сменя, всичко тече. Голям теч. И всичко, защото сме станали много плитки. Толкова плитки, че чак празни.
Няма вечни приятели, няма семейства до гроб, всеки сменя всичко, защото така е модерно.
И се питам защо ние, които сме с вечна стойност, сме така излъгани да тичаме след всичко, което прилъгва в света? Нима мислим, че можем да намерим в новия приятел нещо, което го няма в стария? Или можем да намерим нещо ново и по-ценно в новата жена, или мъж, което го няма в нашите съпруг или съпруга?
За мен би било обидно да стана мъж на годината или да съм приятел, художник, архитект или пастир на годината, защото догодина ще е някой друг. Аз ще бъда заменен и хвърлен в забрава.
Някой би казал: "Бре какво нахалство, та нима искаш да си вечно ти мъж на годината (две взаимно изключващи се неща - вечно и година ;)? Не би ли ти стигнало веднъж?"
Аз просто съм много нахален. Искам да бъда мъж на живота. Мъж на живота, но за една жена! И тя да бъде жена на живота. На моя живот. Докато съм жив, тя ще бъде жената на живота ми.
Искам да бъда син на живота. Докато съм жив, искам да съм син на баща си. Освен това искам да бъда син на Бога. И то не син на годината, а син на живота. Син доживот!
Е, такъв нахалник съм.
Искам да съм приятел доживот. Горките ми приятели! ;) Дали те го искат, е друг въпрос... Важното обаче е, че аз го искам.... Искам да имам приятел на живота, а не на деня. И когато той ми е приятел доживот, то аз няма да го сменям.
Не знам дали съм полудял, но това течение ме натъжава. То е много силно, много широко, много упорито. Но то е широкото течение, по него хиляди вървят. А в тясното течение на вечните стойности вървят малцина. Или са луди като мен, или са истинските.

Влезте през тясната порта, защото широка е портата и пространен е пътят, който води в погибел, и мнозина са ония, които минават през тях.
Понеже тясна е портата и стеснен е пътят, който води в живот, и малцина са ония, които ги намират.

Имах благословението да живея достатъчно дълго, за да видя много звезди да изгряват. Да се издигат високо на небосклона. Да покачват рейтинга си почти до височината на вавилонската кула. И след кратко да залязват, да залязват, да залязват, почти до изчезване.
Видях други да изгряват. Да печелят званията „мъже и жени на годината”. Но ги видях и те да залязват. И други да идват на тяхно място.
И бих се изкушил да кажа като "Проповедника" – "суета на суетите, всичко е суета".
Но не всичко е суета. Има една Звезда, която никога не залязва. Тя вечно изгрява. Тази Звезда не е кинозвезда. Не е звезда на годината. Но е Слънцето на правдата, Вечната светлина, истинският Приятел – Исус Христос.
Имах благословението да живея достатъчно дълго, за да разбера от опит, че тази Звезда никога няма да залезе. И ако съм с Нея, никога няма да заляза и аз, и аз, и аз. А ти?

Photo: http://www.flickr.com/photos/lopiccolo/3788279806/sizes/o/

Старата луна

Лежах си на леглото и гледах към небето. А там беше увиснала на нищото луната. Гледах я и размишлявах. Виждах я много ясно. Различавах тъмни петна, които очевидно бяха някакви падини и възвишения или пък кратери. Очите ми не се присвиваха, нито изгаряха. Гледах спокойно. Светлината беше ясна и мека. Не повреждаше зрението. Знаех от уроците в училище, а пък и от къде ли не, че луната "свети" с отразена светлина. Тя няма собствена. Не произвежда такава. Древните определено не са знаели този прост за нас факт. И какво от това? И в двата случая (дали знам, или не знам) на земята достига мека и приятна светлина, отразена от големия спътник. Нощта става много по-приятна, защото има нежна светлина и е приятно за почивка. Друго си е да не си в пълен мрак.
Докато си гледах луната и спокойно изучавах повърхността й, се замислих, че не мога да се взирам по същия начин в слънцето. Е, разбира се, ако съм безразсъден, бих могъл да стоя с отворени очи към огненото кълбо и бих си загубил зрението. И пак не бих видял слънцето такова, каквото е. Но не е така с луната. Това е, защото тя свети с отразена светлина.
Това ми напомни много на отношенията ми с Бога. Аз толкова искам да Го видя с просто око. Но все не ми се удава. Не мога да видя някаква физическа форма. Не мога да чуя човешки глас, който е Божият глас. Каква наивност. Та нали, ако е човешки, няма да е Божий – и обратно. Но какво да правиш, нали сме си човеци, мислещи с човешки, малки мисли. Та не виждам Бога с физическите очи, но където и да се обърна, виждам Неговото отражение. Славата му сияе от всеки детайл в творението. Навсякъде има мисъл, дизайн, порядък, хармония. Като казвам „навсякъде”, изключвам местата, където грешният човек е бръкнал и разстроил хармонията.
Освен това виждам отражението на Бога в хората около мен. Има мъже и жени, които ярко отразяват характера на Бога. Тях мога да ги гледам и да изучавам различните им форми и действия. А те не изгарят очите ми. Мога да ги пипна и да чуя думите им. И в тях виждам и чувам Божието действие. И се наслаждавам.
Но все пак обичам да се припичам на слънце. Макар да не мога да го погледна в "очите", аз го поглеждам с тялото си. Виждам отразената му светлина и тя ми открива света, красив и цветен. И това – само от отражението му. Какво ли ще е да го видя един ден лице в лице! :) Да не говорим за Твореца, който е сътворил слънцето. Какво ли ще бъде един ден, когато Го погледна в очите, без да бъда изгорен?
Е, колкото и да искам да живея в бъдещето, живея днес, в настоящето. И затова ще продължа да се припичам, облят от отразената Божия светлина. И ще се вглеждам с отворени очи в тези, които отразяват меко и нежно Неговата красота.

А ние всички, с открито лице, като в огледало, гледайки Господната слава, се преобразяваме в същия образ, от слава в слава, както от Духа Господен.

Photo: http://www.flickr.com/photos/jimntonik/3508946058/sizes/l/

Душата на врабче

Пиците не бяха още готови, затова седнахме на долнопробните столове с масичка пред бараката. Слънцето припичаше и сгряваше, както гърбовете ни, така и душата. Беше необичайно топло за ноември. В краката ни бяха нападали натрошени кори от баница. Беше доста примитивно и неподдържано. Обаче топлото слънце оцветяваше всичко в "розово". Просто се наслаждавахме. Пиците станаха и започнахме да хапваме. Още една наслада, добавена към хубавото време.
Докато поглъщахме бавно топлите пици, две врабчета кацнаха в краката ни и започнаха да хапват баница на припек. Личеше си, че са врабчета бебета. Вероятно на няколко седмици или месеца. Но това не им пречеше да кълват умело препечените кори. Хапваха си с апетит.
Огледах се да видя дали носят кредитни карти, или ще платят в кеш. Не успях да видя нито едното, нито другото. Като се нахраниха, просто литнаха и кацнаха на съседното дърво. Даже не раздигнаха масата след себе си. Някой друг щеше да се погрижи. Като ги гледах как си чуруликат на клона, ми се стори, че са много депресирани. Говореха си за утрешния ден и бъдещето. Идваха тежки времена. Криза. Зима. Спестяванията им в близките две банки бяха нулеви. Какво ли щяха да правят? Нямаха работа, нито пък бяха собственици на ниви. И все пак, колкото и да ми се искаше да видя тъжни погледи и депресивни действия, не успях. Врабчовците бяха много щастливи. Току-що бяха си хапнали. Някой им беше сложил специална трапеза. Хапнаха и останаха цели дванадесет коша с кори от баници.
Тъкмо литнаха и ето следващите посетители на ресторанта. Няколко доста едри гълъба заеха празната маса. Празната подмаса исках да кажа. Започнаха да кълват умело. След минутка вече гукаха така, както само доволни гълъби могат да правят.
Опитах се да видя дали са притеснени и угрижени, но кръглите им очи излъчваха мир, дълбока сигурност. Нямаше страх за утрешния ден. Личеше си, че са обичани птици. Някой ги обичаше. Беше им приготвил трапеза.
След малко и те литнаха. Остана още много баница. Помислих си дали да не я събера в един пакет, за да имам през зимата? Може да бъде много тежка. Ако съм скрил малко огризки, възможно е да оцелея. Може да си ги вкарам в банковата, картова сметка. Така ще е по-сигурно. Банката няма да фалира. Тя е лекарството за моята душа. Носи ми мир. Мога да спя спокойно, защото тя ме пази. Тя не спи, нито ще задреме. Ех, колко сигурни могат да бъдат хората. А не като птиците - да треперят по цял ден. Та нали си нямат банки! Горките.
Като се вгледах в хората, които минаваха покрай нас - изтрезнях. Къде съм се загледал по птиците. Те си имат Един, Който се грижи за тях. Ние хората трябва да вземем всичко в наши ръце. Иначе светът ще се разпадне. Затова трябва да ставаме и да се връщаме обратно в света с грижите, и да ги нарамим отново. Да започнем да планираме и се безпокоим какво ще дойде утре. Та нали сме много по-скъпи от птиците. За нас е по-сложно. Бъдещето е в наши ръце. Даже Бог не може да ни помогне. Затова трябва да се безпокоим и да изпаднем в тежка депресия. Така всичко ще си дойде на мястото. Защото, ако случайно се захласнем по птиците, може нещо да се обърка. Да вземат да избягат грижите, страховете. Тогава какъв свят ще бъде това? Напълно объркан. Обърнат с главата надолу.

Затова ви казвам: Не се безпокойте за живота си, какво ще ядете или какво ще пиете, нито за тялото си, какво ще облечете. Не е ли животът повече от храната и тялото от облеклото?
Погледнете на небесните птици, че не сеят, нито жънат, нито в житници събират: и пак небесният ви Отец ги храни. Вие не сте ли много по-скъпи от тях?
И кой от вас може с грижене да прибави един лакът на ръста си?
И за облекло защо се безпокоите? Разгледайте полските кремове как растат; не се трудят, нито предат;
но казвам ви, че нито Соломон с всичката си слава не се е обличал като един от тях.
Но ако Бог така облича полската трева, която днес я има, а утре я хвърлят в пещ, не ще ли много повече да облича вас маловерци?
И тъй не се безпокойте и не думайте: Какво ще ядем? или: Какво ще пием?, или: Какво ще облечем?
(Защото всичко това търсят езичниците), понеже небесният ви Отец знае, че се нуждаете от всичко това.
Но първо търсете Неговото царство и Неговата правда; и всичко това ще ви се прибави.
Затова не се безпокойте за утре, защото утрешният ден ще се безпокои за себе си. Доста е на деня злото, което му се намери.

Photo: http://www.flickr.com/photos/baz_baziah/2542450469/sizes/l/

Първа служба в новата сграда

Мисля, че това си заслужава да бъде видяно:)

Лозовата сърма

Бях гладен и седнах да хапна. Майка ми беше донесла лозови сърми. Стоплих ги в микровълновата печка и се нахвърлих върху тях. Обичам лозови сърми. Странното е, че допреди година не можех да ги понасям. Какво ми се случи - така и не разбрах. Докато берях един ден листа от лозата за лозови сърми, които някой друг щеше да яде, така ми се доядоха лозови сърми, че чак се стреснах. От този момент на просветление, лозовите сърми ми станаха любимо ястие. И така, ето я чинията със сърмите пред мен. Малки като бонбони, сърмите напираха да влязат в устата ми, а аз не им се съпротивявах. Отворих устата си и налапах една сочна сърма. Вместо да изпитам блажената наслада от великолепния им вкус, изпитах остра болка. Бях ги сгорещил прекалено много. Тогава започнах да правя нещо, което не съм подозирал, че мога. Сърмата заподскача из устата ми и с голяма вещина започнах да я охлаждам. И през ум не ми минаваше да я изкарам навън. За моя изненада изкуството на охлаждане проработи. Сърмата отново ми отдаде своя невероятен вкус и аз я изядох.
Причината да разказвам това е, че докато охлаждах ястието в устата си, се замислих как на еволюцията са й трябвали милиони години да развие способността на човешката уста да охлажда храната. Сигурно преди да се стигне до този момент на изкусно засмукване на въздух и после завъртането му в устата, милиарди маймуни са оставали без езици, защото са ги изгаряли от случайно попадналата гореща храна там. Ами какво ли е било, преди да има маймуни? Може би първите животни с усти са гълтали гореща лава и са се тренирали да не изгарят. После са го кодирали в своите клетки и така са модифицирали следващия вид, докато се появи маймуната. Тя, маймуната, вече е върхът на интелекта. Внимателно е разучила всички стъпки, които трябва да се направят, за да може устата да се развие и да стане човешка. Но аз си мисля, че и ние трябва да поработим по развитието и мутацията на нашите усти. Защо ни трябва изобщо вкус и температура на храната? Най-добре е вместо усти да имаме нещо като консервени кутии с капак. Отваряме капака и с език като тирбушон завъртаме с бърза скорост всичко, което влезе. За броени секунди сме напълнили корема. И край. За какво са ни толкова преживявания, свързани с аромати, температура, вкус...?
Всъщност, докато хапвах вкусните сърми, си мислех, че Бог е планирал всяка една ситуация в живота на всяко живо същество и е създал тялото съвършено, гениално. Той е планирал и изчислил функцията на всеки зъб, силата на натиск, която упражнява върху храната, броя натискания. Той е създал рецепторите за вкус, а освен това е синхронизирал окото и образа, който то възприема, и вкуса, на който този образ съответства. Та като погледна сърмата, аз вече в моя ум съм я лапнал и сдъвкал, така че преди да съм я близнал, аз усещам нейния вкус. И всичко това, без аз да седя с молив в ръка и да правя изчисления под какъв ъгъл да вкарам вилицата, за да не си извадя окото. Колко дълбоко да бръкна, че да не си пробия гърлото. Как да си въртя езика, за да не го объркам с някоя сърма и да си отиде сдъвкан на парчета.
Спокойно си седя и отхапвам, дъвча, отпивам, гълтам и се наслаждавам. Не влагам никакво усилие да планирам движенията си и да ги координирам. Те са закодирани в моето тяло. То послушно изпълнява командите и ми позволява да го обитавам и се наслаждавам на живота чрез него.
Е, всичко това ме кара да се възхищавам все повече от Твореца на вселената, Който е и мой приятел. Кара ме и да изпадам в удивление от родителите и поддръжниците на теорията за еволюцията. Но какво да правим, когато още преди да се роди идеята за еволюция, Бог е вдъхновил псалмопевеца да напише: "и рече безумния в сърцето си: няма Бог".
А началото на мъдростта е страх от Бога.
А аз ще хапвам сърмички с удоволствие, без да си прехапвам езика, и ще хваля Бога, защото страшно и чудно ме е създал!

Photo: http://www.flickr.com/photos/fionnmccueil/465577706/sizes/o/

НАДПИСЪТ

Случайно попаднах под едно от стълбищата в строящата се сграда на църквата. Като се има предвид, че не се мотая случайно под стълбищата. Просто вършех малко работа. Разгледах прозорците, които, за да не бъдат счупени от невнимателни работници или такива като мен, които се мотаят под стълбите, бяха маркирани с бяла боя на кръст. Тъй като имам "набито" око, в окото ми се наби някаква драсканица. Приближих се и се оказа надпис, издран с нещо остро върху боята. Зачетох се и се оказа доста странен и неприятен текст. Беше писан определено от вярващ човек, който не питаеше добри чувства към църквата. За да го напише, би трябвало да влезе в сградата, да се усамоти и да пише. Изисква се доста решителност и активност.
Не мога да кажа, че това предизвика в мен голяма и неудържима радост. Нахлуха мисли в главата ми. Има хора, които са позитивни, градят и се борят за царството на Бога. Но има и хора, които не само че не градят, но пречат и рушат. Как е възможно това? Умът ми не го побира. Като прочетох надписа, се сетих и за друга дейност в сградата. Освен всички други градивни събития, имаше и някои, които са деструктивни. Преди време, когато все още достъпът до сградата беше по-свободен, започна да се развихря квартално творчество. Каквото е в ума на случайните посетители, се появяваше по някои стени. Сцените бяха примитивни и просто помагаха да надникнем в ума на "твореца" и да съзрем какви страсти се вихрят там и в сърцето му. Една от рисунките беше в шахтата на асансьора и се чудя как бяха успели да стигнат там, за да я изографисат. Та провокиран от надписа, се сетих за тези произведения и се реших да свърша нещо, което отдавна се канех да изпълня. Взех гума за триене на молив и започнах да трия и унищожавам мерзостите по стените. Бяха надраскани с молив, така че падаха сравнително лесно. Докато триех, се чудех откъде тази злоба и нищета в човешкото сърце. Мислех си, че е много неприятно да бъдеш мразен. Но заедно с това осъзнах, че още по-лошо е да мразиш. Омразата раздира човешкото сърце и го омърсява. Но това не е нищо. Омразата вгорчава и разболява човека. Болката, която причинява, е по-голяма дори от физическите страдания. Чудех се дали искам да знам кой е писал и кой е рисувал, но стигнах до извода, че по-важно е да знам какво мисли Бог за мен и църквата, а не какво мислят хората.
Вечерта се прибрах. Порових се из виртуалното пространство и изведнъж получих послание от човек, с когото нямам много контакти. Посланието беше много кратко и завършваше с усмивка. Гласеше следното:”Матей 5:11, 12 :)”. За непосветените в тези тайнствени означения, значението е следното: Евангелие според Матей, глава пета, стихове единадесети и дванадесети. А ето какво гласи и самият текст:

11. Блажени сте, когато ви хулят и ви гонят, и говорят против вас лъжливо, всякакво зло заради Мене;
12. радвайте се и веселете се, защото голяма е наградата ви на небесата, понеже така гониха пророците, които бяха преди вас.

Това са част от думите на Исус, които изговаря пред Своите ученици. Прозвучаха ми много лично. И такива бяха – лични. Бог ми каза просто: "Радвай се, когато четеш такива надписи и срещаш такава съпротива, защото така са постъпвали с моите слуги дълго преди ти да се родиш. Но всички те, както и ти, имате голяма награда на небесата!!!"
Сега седя и пиша това, защото ми доставя удоволствие да следвам Бога и да виждам добрата Му ръка над мен и Неговия народ. Ако Бог е откъм нас, кой ще бъде против нас? Самият въпрос съдържа отговора.
В любовта няма страх, но съвършената любов пропъжда страха! Бог е любов. Той обича Своята църква и го доказа, като отдаде живота Си за нея. Кой ще обвинява божиите избрани, Бог ли, който ги оправда?...
Във всичко ставаме повече от победители... чрез Христос.
Това са надписите, които аз искам да оставя. Надписи на благословение и градеж, а не на разруха! Това е посоката, в която трябва да върви Христовата църква! И ще върви и ще преуспява!
Благословено да е името Господне!
Снимка: wikimedia

СУШАТА

Един ден се разхождахме с приятели край морето. Бяхме на къмпинг. Минахме покрай една стара, порутена чешма. В нея беше сложена голяма диня и водната струя я обливаше, за да се изстуди. Двама от приятелите ми я загледаха с широко отворени очи. Спогледаха се и след това се обърнаха към мен, почесвайки се по главите, с изумен и симпатичен изглед, почти както изглеждаха великите герои на Доньо Донев. Имам пред вид "Тримата глупаци", героите на Доньо Донев, де.
Гледаха ме така стъписани и удивени, защото живееха в местност, където водата е много скъпа, в пустинята. Е, разбира се, те я бяха превърнали почти в "райска градина", но за целта плащаха висока цена за водата.
А ние тук, понеже сме много богати - динята под чучура. Евтина вода, можем да я пилеем. Не я ценим.
Като ме удари жегата през лятото и започне да се лее вода от мен като от язовир, тогава копнея за много вода. Не за газирана и студена напитка, а за проста и чиста ВОДА! Това ми се случва, когато отида през лятото да кося ливадата в Банкя. След като слънцето изцеди де що има вода от мен, аз се хвърлям към чешмата и наточвам огромна чаша вода. Изпивам я и пълня отново. Насладата е голяма.
Когато човек се позамогне, когато се поуспокои, започва да губи реална представа за цената на живота.
Когато загуби нещо най-просто като водата, започва да оценява и се радва на всяка капка вода.
Не знам дали се е случвало на някой да влезе в банята жаден за горещ душ, да отвори крановете и... да не потече нищо. Какво разочарование. Какъв яд. Ами ако това продължи ден, два, седмица? Става ужасно! Копнежът по водата нараства лавинообразно.
Мисля си, че сушата може да бъде както проклятие, така и голямо благословение.
Като четем в Библията за отстъплението на Божия народ от Бога, виждаме колко естествено идва опустошението, разрухата и сушата. Оттам и гладът, и мизерията. Това очевидно е проклятие. Но както е проклятие, така и не е. Защо? Ами защото голямата суша, големият провал връщат човека обратно към реалността. А тя е, че ние имаме огромна нужда от вода и нейното животворно действие. Тогава ние осъзнаваме колко сме богати, когато я имаме, и заедно с това – колко сме зависими от нея. Както водата е нужна за физическото тяло, така е нужен Бог за душата на човека, дори много повече. Но сякаш, докато не дойде голямата суша, ние не ожадняваме лудо за вода, както и за Бога. И ето го проклятието, което май е благословение – сушата. И ето го отново глада и жаждата за вода, както и за Бога. И когато закапят капките от небето, сърцето започва да скача от радост. Защото усеща вкуса на водата. Защото жаждата ни е довела до дълбок копнеж и осъзнаване на нуждата ни от вода. Сега водата е скъпа. Сега Бог е желан и търсен.

Блажени, които гладуват и жадуват за правдата, защото те ще се наситят.

Photo: http://www.flickr.com/photos/wykowski/615140382/