САМ

Сам ли съм? Не съм ли сам? Очевидно и двете. Заобиколен съм от хора. Имам семейство. Имам прекрасни приятели. Познава ли обаче някой сърцето ми? Зависи кой е този някой...
Събираме се заедно. Доближаваме се един до друг. И оставаме отдалечени. В големия град, в огромните блокове, в грандиозните молове сме така близо един до друг и заедно с това толкова отдалечени. В стремежа си да се доближим един до друг се отдалечаваме повече и повече.

Когато съм сам, се оказва, че не съм сам. До мен винаги стои Един, който присъства навсякъде. И когато погледна към Него, разбирам, че ме познава. Вижда в сърцето ми. Познава го. Познава го по-добре от мен. И разбирам, че ако Го потърся, няма да съм сам никога. И когато остана сам, самотата си отива. Защото Той е с мен. И разбира сърцето ми. И няма значение дали друг го разбира. Защото Той го разбира. И аз никога не съм сам. Освен тогава, когато обърна гръб на Всеприсъстващия и започна да търся някой друг да разбере сърцето ми. Когато започна да пълня своята самота и празнота с хора и предмети, които не могат да я запълнят. И оставам сам.
Но макар да съм сам, аз не съм самотен, защото има Един, Който е с мен. С Него човек никога не може да бъде самотен. Но без Него си остава сам и самотен дори в най-голямата тълпа.
Но когато обърна очите си към Бога, аз съм в най-прекрасната компания и присъствие. И не искам да излизам от там никога. Тогава сърцето ми е разбрано. Изпълнено. Раздаващо.

"Кого имам на небето освен Теб? И на земята не желая друг освен Теб.Чезне плътта ми и сърцето ми; но Бог е сила на сърцето ми и вечният ми дял."

Photo: internet

АКО... НЕ СТАНЕТЕ КАТО ДЕЦАТА...

Защо децата не остават деца? Има ли разлика между възрастния и детето? Възрастният не е ли дете? И детето не е ли възрастен? Кой е по-мъдър от двамата? Детето или възрастният? Не са ли еднакво мъдри? Защо децата искат да станат възрастни? А защо възрастните искат да станат деца? И искат ли изобщо?
Детето няма история. А няма ли? Или тя още не се е разгърнала? Може ли детето да промени хода на своята история?
Нашето кученце роди кученца. Стана майка. Съвършена. Но кученцата започнаха да растат. И доста пораснаха. Но са бебета. Деца. И си играят като деца. Тичат, хапят, плачат, ръмжат (доколкото могат). И Лора (майката) тича с тях. Тя е мама. Но е и дете. Играе си с тях като тяхна връстница. Някои казват, че кучетата си остават винаги деца. Блазе им. Но дали им завиждам? Май не.
Всъщност се питам дали мога да съм възрастен и заедно с това да съм дете? Ако може, това ще е най-красивата комбинация. Защото май в момента съм я докарал точно такава. Не искам да се откажа от опита си. Искам да се откажа само от горчилката и разочарованието. И да гледам хората хем като опитен, но заедно с това като дете. Без никакви предубеждения. Без предразсъдъци.
Има хора толкова зли и криви, че не заслужават никой да ги обича. Но има хора, които не ги познават и ги обичат. Докато разберат колко са криви и зли. И тогава спират. Защо спират? Не може ли въпреки това, което научават за тях, пак да ги обичат? Може. Но трябва нов поглед. Да бъде преодоляно всичко натрупано. Е, това само децата го могат. Те забравят моментално! Докато не се сетят отново. Тогава вече са станали възрастни.

Дали Бог не е като децата? Как може да обича криви и зли хора? Та нима не е опарен от тях? Нима не Го разпънаха? И пак обича?! Защото обича истински. Или защото е като децата? Или пък те са като Него?

"Истина ви казвам: ако не се обърнете и не станете като дечицата, никак няма да влезете в небесното царство".

Фото: Стефан Миленов. Модели Бел и Понго. Всички права запазени ;)

Мерси, да ти се връща...

Oчаквах, че залата ще бъде празна. Нали е празник... За моя изненада редовните трениращи бяха там. В съблекалнята (силно казано съблекалня) се сблъсках с двама млади мъже и ги поздравих със стандартния християнски поздрав: "Христос възкръсна". А те ми отговориха: "Мерси, да ти се връща". И се разсмяха гръмогласно. Този отговор ме учуди. Не усетих подигравка, а просто безразличие. Може би...
Традицията, формата, сякаш започва да дразни все повече хора. Може би защото зад стереотипните фрази вече не се крие нищо. Станали са празни и кухи. Но дали е така?
Тази година не правихме козунаци. И като казвам "не правихме", трябва да уточня, че моето правене обикновено се състои в гледане и ядене. Но и това си е изкуство. И докато хапвахме страхотните козунаци, които си купихме от едни майстори, наши приятели, жена ми ме попита мога ли да предположа колко процента от жените в България месят козунаци. И тъй като съм свидетел на увяхването на повечето традиции, предположих, че много малко жени месят козунаци. Ако ме беше питала колко жени ядат козунаци, щях да позная, но тук сбърках. Предположих, че някъде около пет процента си играят да омесят козунаци. Сбърках. Оказа се, че цели тридесет и три са процентите на жените традиционалистки.
И се оказва, че хем бягаме от традициите, хем бягаме към тях. Защото там се крие нещо познато, сигурно. От една страна е кухо и празно. А от друга, единствено то е победило времето, като е останало непроменено. Какъв парадокс!
Всичко около мен се мени. Сякаш не остава нищо сигурно. Водачи изгряват, после бързо залязват. Приятели идват, а после си отиват. Младостта идва и като че ли тя единствена не си отива... Шегувам се, разбира се. Но съм прав, въпреки че се шегувам. Ако някой ми каже, че човек остарява, няма да му повярвам. Просто тялото се променя. И на него трудно можеш да разчиташ. Променя се.
Техниката се мени. Остарява страшно бързо. Тъкмо си купиш нещо хитово, а то вече е остаряло.
Любовта и тя се променя. Идва и си отива. Но не е така със злобата. Ако търсим нещо, което винаги ще го има и никога не отпада, това е злобата. Е, значи намерихме нещо сигурно, с което да се почувстваме в безопасност. Тя, злобата, дори е много изобретателна. Появява се в различни и разнообразни форми. Поздравите й не са стари и изтъркани. А нови и винаги оригинални. Не е като любовта, която е стара и еднообразна. И вече излязла от мода. На колко хора е разбила сърцата само! Тъкмо се появи - и вземе, че изчезне. Колко е капризна само!
А тя, злобата, си цъфти ли, цъфти. Както и глупостта. И тя сякаш е вечна и почти вездесъща.
Но ето го парадокса. Любовта май си отива, но всъщност вечно остава. Мъдростта сякаш е изчезнала, но отново вика по площадите: "Към вас, човеци, викам... приемете поуката ми, а не сребро, И по-добре знание, нежели избрано злато. Защото мъдростта е по-добра от скъпоценни камъни, И всичко желателно не се сравнява с нея."
Сякаш няма нищо сигурно и постоянно, но всъщност има. Въпрос на избор. Кое ще избера? Омразата или любовта, глупостта или мъдростта?
Любовта никога не отпада. Злобата изяжда, погребва тези, които я носят. Мъдростта е украшение, богатство. Глупостта е петно и бедност.
Бог е любов! Той никога не се промени към мен. Любовта Му е сигурна. Стара, старомодна, но истинска. Не ме интересува колко е стара тази любов, тя е моят избор. Няма значение колко модерен е грехът и злобата. Аз съм старомоден. Надявам се, и ти.


Photo: http://www.ancientresource.com/lots/roman_artifacts.html

ПРОВАЛ ИЛИ УРОК, МОЖЕ БИ И ДВЕТЕ

Преди време набрах номера на един приятел и незнайно как забравих, че звъня по телефона. Може би бях погълнат от разговора с хората около мен за същия този приятел. Разгорещих се и изрекох някоя и друга остра дума по негов адрес. По едно време ми се счу някакъв далечен говор. Някой отнякъде викаше "ало, ало". Поогледах се и що да видя и чуя? Телефонът ми светеше и от него се чуваше гласът на моя приятел (за когото безгрижно си говорех) да вика "ало, а а а а л о о о о". Моментално грабнах машинката и се обадих. Чувствата ми бяха неописуеми. Чувствах се на "седмото небе". Точно обратното, разбира се!
След разговора имах усещането, че Някой ми е ударил шамар. Бузата ми гореше. И ухото ми беше червено. Като току-що издърпано. Не знаех дали той бе чул или не, но всъщност все тая. Бях виновен.
Без думи, без физическа сила, може би само с един поглед, получих много сериозен урок. Да говориш зад гърба на свой приятел е омерзително. Но не по-малко грозно и непочтено е да говориш зло и в лицето на своя приятел.
Е, да злословим приятелите е зло, но за неприятелите можем да говорим каквото си поискаме.
Колко наивно! Колко удобно!
По едно нещо си приличаме с Бога (колко нескромно) - и аз като Него имам деца. Само че моите са по-малко и май че не са мои, а Негови. Но все пак са и мои. Не мога да си представя децата ми да се мразят. Няма да го преживея. Но ако хората не са мои деца, могат да се мразят и убиват. Не ме интересуват. Нали не са моя кръв... Тук е разликата ми с Бога. Той милее за всички така, както аз милея за своите деца. И не мога да си представя колко много Го радва, когато ние се хапем и ядем.
Точно толкова, колкото ме радва и мен децата ми да се хапят и обиждат.
Аз имам приятели, на които държа. И които обичам. И искам да ми останат приятели завинаги!!!
Няма по-голяма любов от тази човек да злослови приятелите си.... Не! Няма по-голяма любов от тази човек да даде живота си за приятелите! И да живее за тях. Това смятам и да направя...

Фото: http://www.mobilenews.bg/bg/articles/view/2262/mobilni_nomera_s_chetiri_cifri/

НЕ Е ВЯРНО

Много се спекулира с толкова известния лозунг: "Най-голямата нужда на човека днес е да бъде обичан и приет напълно безусловно!".
Аз обявявам това твърдение за невярно! И издигам друг лозунг, който е абсолютна истина и твърдо вярвам в нея, а именно: "Най-голямата нужда на човека днес е да ОБИЧА и приема ближния си напълно безкористно!!!!".
И ще изложа своите аргументи!
Бог никога не е спрял, нито се е уморил да обича човека напълно безусловно! Това не значи, че няма да му потърси сметка за греха. Бог не е спрял да изпраща до всеки един човек хора, които да му показват безусловна любов.
Големият проблем е, че човек е ослепял за тези факти и не забелязва как ежедневно над него се изливат потоци от милост и благодат. Вместо да вижда тези факти, той вижда само боклук. И това е, защото е сляп.
Майки и бащи обичат децата си, а те презират родителите си. Защото искат да са обичани от някой друг. И когато този някой друг ги обикне, те забравят за него и търсят някой друг. И другият, за съжаление, бива постигнат от същата участ не след дълго.
И колкото и да е обичан един човек, ако сърцето му остане каменно, той си остава същият нещастник, който няма никакъв усет.
Но за да бъде истински щастлив, трябва да отвори сърцето си и там да бъде изляна Божията любов. И тогава става чудото! Човек е щастлив! Защото обича.
Другата голяма заблуда е, че човек може да обича без болка. Невъзможно. Истинската любов е истинска смърт! Истинската любов пониква от гроба на егоизма. Истинската любов не е насочена към младите и красиви, приятни и интелигентни хора. Тя е за всички. И за враговете, които, да си призная, не мога да търпя. Но о, чудо, когато любовта е разтопила каменното сърце, очите виждат по различен начин. Да, същите две очи виждат различно. Те проглеждат. И човек разбира, че е истински обичан. Обичан божествено от един Бог. Обичан със същата божествена любов от хората, които са обикнали Бога. Обичан напълно безусловно и безкористно.
Затова най-голямата нужда на човека не е да бъде обичан безрезервно, защото той вече е обичан така. Но истинската нужда е да отвори сърцето си и от каменно то да бъде превърнато в огнено. За да обича и той, както е бил обикнат. И да намрази себе си, защото истински обича живота.

Истина, истина ви казвам: ако житното зърно не падне в земята и не умре, то си остава само; но ако умре, дава много плод. Който обича живота си, ще го изгуби; и който мрази живота си на този свят, ще го запази за вечен живот.

Фото: http://www.technosamrat.com/headline/47-stunning-fire-wallpaper/

ГОЛЯМАТА ПЕЧАЛБА

Рождената ми дата е 13 февруари, петък, 1984 година. Колко хубава и фатална дата!
Отворих очите си и видях звездното небе. Тогава ме прониза силна болка. Къде? Навсякъде. Опитах се да си поема дълбоко дъх, но не можех. Едвам изкопчвах няколко глътки въздух. Но въпреки всичко дишах. Бях с отворени очи. Макар да имах развити крака, не можех да ходя. И двата бяха счупени. По-точно единият, а от другата страна беше строшен тазът. Но сега ходя!
Някак си тази година пропуснах рождената си дата на тринайсети февруари. Рождената дата на втория живот, който живея. Като не броим случаите, в които умирам по няколко пъти на ден и след това отново оживявам. ;)
Тази "смърт" и това "събуждане", които преживях преди няколко години, промениха моя светоглед необратимо. От този момент всеки ден ми е печалба. Знам, че всичко можеше да е свършило отдавна и дните ми на тази земя да са спрели. Но сега с всяко вдишване аз печеля. И това ме прави богат. И много благодарен. Благодарен съм, когато закусвам. Когато си лягам. Когато отивам до тоалетната сам. И някой може да ме репликира и сгълчи, че благодаря за такива неща. Но няма да го послушам и за миг, защото знам какво означава да не можеш да се обслужиш сам.
Радвам се и благодаря за функционирането на всеки един орган.
Понякога забравям, че живея живот, който бях изгубил. И се увличам от суетната въртележка на света. Но не задълго.
Спомням си, че бях загубил всичко и Бог ми го върна. Върна ми го, за да го живея истински.
И сега отново си спомням за тази дата и макар да е отминала, искам да кажа едно голямо БЛАГОДАРЯ на моя приятел и Спасител - Исус Христос.

Фото: http://www.military-today.com/trucks/zil_131_images.htm

ОБИЧАМЕ СКЪПИТЕ КОЛИ И ЕВТИНИТЕ ОБЕЩАНИЯ

Обичаме скъпите коли и евтините обещания. Чудя се как ние, хората, било то вярващи в Бога, или пък вярващи в себе си, обичаме скъпите вещи и луксозния живот и в името на тези блага продаваме евтино своята дума?!

За хората, които не претендират за християнски морал, не се чудя толкова. Учудва ме фактът как "морални" хора се извъртат толкова лесно и се отказват от думата си. Питам се дали по същия начин, при един лек външен натиск, всеки такъв човек би се отказал от луксозния си автомобил или пък от удобния си апартамент. Дали не би се борил и ходил на съд, за да защити своето право и собственост? Дали не би пребил някой и дали не би излъгал, или пък не би се отказал от обещание и дадена дума? И не се чудя твърде дълго, защото виждам как ежедневно такива хора продават своята дума евтино. Да не споменавам, че ежедневно виждам как "морални" хора пребиват други хора къде с юмруци, къде с думи, пълни с жлъч и злоба. Само и само да спечелят повече и да получат най-изгодното за себе си. Откъде накъде ще жертват тези свои големи съкровища заради една нищо и никаква дума, която са дали? Какво значение има, че тяхната дума може да е провалила партньора или приятеля им? Естествено, никакво. Важното е, че сега те са добре и печелят.

Но колко учудващо би било за такива хора, че следващия път, когато дадат дума и решат да партнират с ближния, никой не им вярва? Колко шокиращо е, че никой няма да взима на сериозно думите, които изговарят. И колко шокиращо е, че бързо спечеленото богатство бързо си заминава... И колко шокиращо е, че човек, който не си държи на думата, обеднява. Обеднява първо духовно и след това материално. И колко интересно е, че такъв човек сам на себе си не може да вярва?!

О, каква нищета.

Думата на човека, обещанието му и съответно спазването или неспазването на реченото показва истинската стойност на личността. Ако човек лесно се отказва от обещанията си и счита за нищо дадената дума, такъв дава оценка на себе си в жълти стотинки.

Но интересното е, че човек, който оценява себе си евтино, оценява и другите по същия начин. И именно затова не се свени да препъне някой или простичко да го излъже.

"Речена дума, хвърлен камък" е рекъл народът. И макар да не претендира за боговдъхновеност, отразява една голяма истина. Изреченото не остава никога без последствия. Какви са те? Зависи от изреченото и този, който го е изрекъл.

Ако си дал дума, стой на нея! Дори да е за твоя вреда! Защото да устоиш на обещанието си никога не може да е за вреда. То е истинската печалба.

Господи, кой ще обитава в Твоя шатър? Кой ще живее в Твоя свет хълм? Оня, който ходи незлобливо, който върши правда, И който говори истина от сърцето си; Който не одумва с езика си, Нито струва зло на приятеля си, Нито приема да хвърли укор против ближния си, Пред чиито очи е презрян безчестният; Но той почита ония, които се боят от Господа; Който, ако и да се е клел за своя повреда не се отмята; Който не дава парите си с лихва, Нито приема подкуп против невинния. Който прави това, няма да се поклати до века.

Photo: http://krconnect.blogspot.com/2007/10/big-chevrolet-kiss-off.html